Живееше в полъха на горския вятър, в шепота на листата, в капките роса, в аромата на боровата смола...Живееше далеч от света на хората. Всички знаеха, че се страхуват от него. Никой не знаеше, че той също се страхува от тях. Каменните слуги бяха най-вярната му стража. Пътеката до кулата му беше стръмна и изпълнена с опасности. Калните свлачища били ежедневие, а змиите в околността смъртоносни. Казваха, че бил магьосник и наистина беше такъв. Казваха, че силата му идвала от затворените в подземията му души на убитите врагове, а всъщност идваше от сърцето на планината, която обитаваше. Беше придобил знанията си бавно и безстрастно, затова и беше станал толкова добър, единствен по рода си...последен представител на отдавна изчезнал вид.

Но дори това приказно място изграден от гора и камък понякога се нуждаеше от ресурсите на човешкия свят. Така се появи босото, мургаво момиче с къдрава като сутрешния бриз коса и очи, лъскави, като намокрени от морската вода камъчета. Идваше веднъж в месеца...оставяше продуктите пред портата, почукваше игриво по огромната каменна врата, изчакваше пет минути и си тръгваше мълчаливо и леко усмихната. Винаги я наблюдаваше...рядко говореше с нея и никога не слизаше да отвори вратата преди да е изчезнала надолу по пътеката. Имаше навика да оставя пред вратата малко подаръче за нея...ароматен парфюм, красива гривна, мехлем за уморените и крака...каменните слуги се грижеха за безопастността и по стръмната пътека, а когато се връщаха при него изглеждаха сякаш малко по-живи от обикновеното.

Един ден тя не дойде. Каменните глави казаха, че в долината имало война, казаха че градът бил обграден от неприятелски войски, казаха че имало пожари и писъци. Дълго гледа надолу към пламналата в червено равнина. Дълбоки бръчки бяха прорязали иначе безстрастното му лице. Беше чакал толкова дълго взаимното унищожение на човешкия свят, новия шанс за гората да си върне, това което и принадлежеше по право, хармония, която да излекува разораната земя. А сега го болеше толкова много...и за първи път в живота си не беше сигурен какво да направи.

Казват, че тътенът на каменните му слуги се чувал на десетки километри докато слизали надолу по склоновете на планината, казват, че изглеждал като бог в бетонната си колесница. Битката била дълга и смъртоностна .Градът оцелял макар и сред пепелищата на хиляди огньове. Самотната кула в гората била срината в дивата ярост на врага пред лицето на поражението, каменните хора били смачкани до неузнаваемост. 

Намерили черната му мантия в огнището на огъня...имало много кръв. Хората от града издигнали паметник в знак на благодарност, за това че се притекъл на помощ. Наричали го герой и спасител. Разказвали на децата си как бил жертвал всичко в името на своя народ. Но хората обичат да вярват в собствената си значимост за другите и в простите обяснения, и рядко поглеждат отвъд видимото.

Разказват също, че малко след края на войната в морската столица на кралството се появил фокусник придружаван от младо момиче. Казват, че фокусите им били толкова истински, че изглеждали като магия, казват също, че изглеждали щастливи. Той се усмихвал рядко, но тя се смеела и заради двамата. 

  

Докосна ме това което си написал. Аз самият също обичам такива истории, несдъвкани, романтично геройски... с привкус на unreal love. И е добре, че поне тук човек може да се натъкне на хора които имат сетива да надникнат отвъд видимото.
Поздравления и за разказа и за страхотния избор на клип.